Луд гидия


"Криво седи, право съди

      стар кадия: -

не оставя на мир село

      луд гидия!

 

Не е лудо като други

      от селото -

тамбура му яворова

      на бедрото.

 

Рано утром млад гидия

      почва леко,

свири леко, а се чуе

      надалеко;

 

надалеко по полето

      до жътварки -

сърпи пущат и зафърлят

      паламарки.

 

Плясват ръце и залавят

      хоро вито -

извиха се, изтъпкаха

      златно жито...

 

Дойде пладне, лудо-младо

      не почива,

колко свири, толкоз повеч

      зле отива:

 

че се чуе до невести

      на реката -

те забравят бухалките

      и платната,

 

та на хоро се залавят

      пощурели,

дойде порой и отвлече

      платна бели...

 

Падне вечер, луд гидия

      не престава -

на бабите край огнище

      мир не дава;

 

насам, натам - унесат се

      в глас далечен;

огън гасне - все зелника

      недопечен!"

 

Криво седи, право съди стар кадия:

"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

 

Де, да видим що е това за свят чудо,

как тъй става старо - младо, младо - лудо."

 

Занаглася тамбурата момко млади -

стар кадия по брадата се поглади;

 

дръпна лудо теловете за налука -

стар кадия кравай мустак позасука;

 

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -

че се сепна кадиево сърце мъжко;

 

и непочнал истинската луд гидия -

на юнашки нозе рипна стар кадия:

 

сви, изви се чак от подът до тавана! -

паницата с мастилото от дивана

 

и торбите с харзували по стените,

като пилци полетяха из мъглите...

 

"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,

божа дарба не заптисва стар кадия!

 

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:

що е божа дарба - то за свят е чудо."